Дъжд

Странно нещо е. Рови в спомените по особено директен начин. И винаги е тъжен. Когато го гледаш сам, по-точно.

Днес се сетих се за измамните дъги. Всичките са такива. И типично човешко е да ги харесваме. Мерилиън ми напомниха за идеалното огледало, реещо се в Космоса. Ако опростим тази метафора, това огледало, макар и абстракция, съществува. Защото гледката нагоре е всъщност гледка навътре, нали? Чудесен начин да видиш нещо в себе си, наистина. И за това специално сезоните не са от значение. Тези, астрономическите, имам предвид.

Важните са тези в душата. А сега е есен.

Това беше преди около 16 години. А сега е есен.