Днес ми станаха готови снимките, с които ще си сложа главата в торбата след няколко дни (много съм доволен от фотото на Деков, мисля, че определено ще печатам само там, когато ми се наложи, ‘ма това е друга тема… честотата на печат).

Da Real Pain дойде когато трябваше да си избера как все пак да ги направя да не са просто 12 хвърчащи листчета 13х18 и вътрешната ми убеденост, че с паспарту биха изглеждали най-добре, ми докара половинчасово чудене в кое точно местенце на Шипка 6 да ги доверя… Идея си нямах, че тия неща не стават на момента и в сега работата виси на косъм… Много се надявам, че ще излязат коректни, защото иначе увисвам по особено брутален начин.

Остава ми актуален въпросът по какъв друг начин би било приятно да се допълни една снимка, ако човек реши да я качва на стена, да речем. Клипсовете не са лоши, принципно, но никога не са ми били и особено симпатични…

За пръв път получавам подарък от фото, като се замисля. Мъртъв търтей. Ще видим макро такумарът ми какво ще каже по въпроса…

Canon Power, Dude

юли 19, 2007

Не може човек, който снима сериозно от години да разправя (и да го взима насериозно), че марката е само една – Канон. Не може, това е безумно и изключително мегаограничено, лично мнение. Особено когато същият човек ми вади 300д с 18-55 за да ми направи брутално впечатление. Може би очакваше да си глътна езика и да изпадна в нервна криза, когато ме информира, че у тях има и 28-300, лоооол.

Нищо против Канон, макар че не съм им най-големият фен, безумно ще е да отрека нивото им в сериозния клас апарати (за несменяемата оптика не съм в час), ама поне уважение трябва да се има, най-малкото…

Това Канон напоследък се е превърнало в синдром за много хора, струва ми се. Което е тъжно. И то не защото е точно „Канон“. Ама нейсе, важното е червената лента на обектива, нали така?

Катя Георгиева

юли 11, 2007

Абсолютно винаги ми е била смешна прокомунистическата пропаганда, която се е провеждала у нас (защото друга просто не познавам, предполагам, че положението не е било особено различно). Онзи ден бях буквално разбит от една книжка със стихове, която metratonic ми показа в рейса. Това беше грешка само по себе си, защото сигурно съм причинил сериозна фрустрация у пътуващите там със смеха си, но някои неща от нея са просто великолепни и вниманието към тях определено си заслужава.

Няколко цитата от подбрани стихотворения:

Към съвременника

(…)

„Горят очите ми в надежда светла,

изгаря ме възторга в блясъка си сам –

да бъда аз, да греят петилетки,

на комунизма всичко да отдам!“

Тук работата е дебела… а като вземем предвид и простия факт, че предполагам, че е писано от женска гледна точка (все пак авторът е жена), последното изречение започва да придобива едни такива измерения, които съпоставени с мащабите на тоталитарното движение у нас предвиждат тежки години за нея. Но, както се разбира от друго едно стихотворение, българката е е неуморна труженичка, която работи дори и в неделя, така че може пък и да се е получило, знам ли. „Дори в нощите, от умора пълни – пак радост блика в моето сърце.“ За всенародно (мъжко, предимно) щастие.

Я да видим какво се случва в

Братство

(…)

„Три дни руската реч тука слушали,

три дни руският смях тук царил

и когато той кажел „братушка“ –

се разнежвал и дядо дори.“

Три дни, викаш… че даже и дядото не издържал на този чар убийствен? Не им е било зле на руснаците по нашите земи, явно… Както разбираме по-натам, явно е било масово явление:

„(…)

Всеки дом във страната ни с нежност

пази спомен за някой руснак (…)“

(Изчервява се и тактично подминава анализа).

Това, разбира се, е моят начин да погледна по-весело на нещата. Истината е, че винаги в този тоталитарен период, макар да нямам съзнателен живот в него, съм усещал някакво доста тъжно, тягостно усещане. Често съм чувал (особено по влакове, когато се опитвам да спя) как бабите съвсем уверено твърдят, че тогава животът им е било по-добър. Не мога да проумея това, само че в този блог никога няма политизирам, така че не бих навлязъл сериозно в темата. Простичкият факт е, че като един нормален и адекватен съвременен човек, не мога да разбера как е възможно един тоталитарен строй с тонове и тонове олигофренски норми да носи на някого удовлетворение от живота. Не и нещо толкова извратено, самото то е било една гротеска, в крайна сметка.

Има една хубава мисъл на (народния враг) Бенджамин Франклин:

Those who would sacrifice freedom for security deserve neither

И май само преди 50 години хората тук не са имали нито едното… Тъжно.

А за книжката – макар отначало да я приех като абсолютен и стопроцентов майтап, трябва да призная, че има няколко стихотворения от нея, които всъщност не са лоши, че дори могат да трогнат някого, ако ги чете сам, предполагам. И с които наистина не е хубаво да се гаври човек.

Равносметка

юли 9, 2007

Снощи съвсем спонтанно осъзнах нещо, което за последните няколко месеца винаги е било с мен, но така и не съм го съзнавал напълно.

Не съм вярвал, че някога ще го напиша, но

благодаря ти, СУ.

Особено за синьото.

Благодаря на Ясен, че отдели време да се види с наглата ми персона и да ми даде едно макро мехче, на което се точех от поне няколко месеца. Много симпатична джаджа е това нещо, много удобно направена, а след няколко експеримента стигнах до логичния, поне за мен, извод, че се разбира най-добре с моя макро такумар.

Набързо си спретнах нещо като домашно студио за фотографиране на буболечки, което притежава завидните размери, посочени в заглавието на поста (в сантиметри, разбира се) и се състои от една стара черна тениска, две-три книги (прости ми, Рей) и забележителното ми осветително тяло с чудовищната мощност от 60W. Открих, че мобилният ми телефон може да е сравнително доста полезен за фотографиране на подобни неща, макар и не точно с т.нар си „камера“. Синята светлина, която може да излъчва създава достатъчно интересен ефект, комбиниран с изкилифирчения баланс на бялото, който се налага да задам на фотоапарата си заради профи осветлението, намесено в цялата схема. В скоро време мисля да инвестирам чудовищно в идеята, като си купя някакво фенерче, което може да играе ролята на своеобразен спот за по-гламур вид на моделите ми…

Остана да намеря начин да се преборя с гнусната дифракция, заради която бленди над 11 ми мажат видимо снимките, но пък тези под 11 дават прекалено плитък DOF (за автографи след като си получа Нобеловата – в секцията „Контакт“).

И няколко бързи примера, които са съвсем условни и експериментални, просто за да видя дали всъщност идеята работи. Според мен да и като се вземе предвид нулевата инвестиция – повече от добре:

garga.jpg

imgp4709.jpg

И една цветна без никакви корекции (благодаря, Сони):

fliesonthe.jpg

Marilyn Manson Sofia

юли 5, 2007

Мда, и последният билет от моето шкафче, приготвен за това лято, беше брутално обезглавен  снощи.

За пореден път времето беше чудесно за меропреятието и около 16ч бяхме надлежно наредени пред входа на „Академик“. Пускането беше тотално омазано и вместо предварително обявеното 17ч, започна да става около 18.50, което си е солидно закъснение дори за нашенските стандарти. Влизането, обаче, беше безпроблемно и 15на минутки по-късно вече бяхме на доста добри места по трибуните. За сметка на закъснялото отваряне на вратите, концертът започна по-рано от обявеното с три парчета на Alien Industry. Свиреха здраво и стегнато, макар че за мен лично вокалът беше дразнещ.

Около 19.50 (за мен лично – престъпно рано) се появиха Type O Negative, които направиха много приятен, безкомпромисен сет, макар и само от 6 песни. Тази група определено знае как да се държи на  сцената, а и музиката им звучи много добре изсвирена лайф. Стори ми се, че дори самите музиканти не очакваха такова посрещане и определено личеше, че се раздадоха много за публиката. След Black Number 1, на която целият стадион (който чак по това време беше започнал да се пълни съвсем) се изкефи съвсем искрено, Type слязоха и падна огромната плащеница с надпис MM.

По това време вече бях просто убеден, че Менсън ЩЕ излезе по светло, което едва ли е най-добрият вариант и за имиджа и за музиката му, но нейсе.  Около 21.20 той прекоси тревната площ зад сцената и няколко минути по-късно въпросната плащеница падна, като сцената избухна в червено под звуците на „If I Was Your Vampire“, даваща началото на един от най-впечатляващите визуално концерти, на които съм присъствал, а те вече хич не са малко. Менсън изкара шоу, точно каквото се очакваше от него – с поведението си тип „механична кукла“, поне аз винаги с това съм го асоциирал, с всичките събувания на панталони и имитации на определени движения (без които аз лично спокойно можех да мина, но те го продават, няма как), със смазващо светлинно шоу и определено силен контакт с публиката. Музиката, която все пак дори в случая бих казал, че е по-важна, беше логичната мешаница от няколко парчета от последния му албум, както и големите му стари класики. За мен лично – идеален вариант. На много от песните в тъплата пред сцената се оформяше брутално пого, като на моменти направо ме сърбяха… раменете да се пусна в него. Звукът от нашата позиция беше добър, което важеше за цялата продължителност на шоуто – доволно.  Точно в края на „Tainted Love“ някакъв гол до кръста тип успя да се качи на сцената и прегърна Менсън, но инцидентът мина без последствия, защото пичът сам го пусна и скочи долу, където беше изхвърлен от охраната. Последва кратка пауза заради инцидента, но за щастие 2-3 минутки по-късно светлините пак светнаха и шоуто продължи със завидна енергия.

Бисът на вечерта беше „The Beautiful People“, като по време на това парче съвременният бог на шок-рока се разходи из първите редове на тълпата, а сцената буквално избухна от някакви бели лентички, които покриха цялата гмеж от хора на терена.

Това беше едно много запомнящо се шоу, визуално, като поведение, като сетлист, като публика дори. Класа, бих казал, дори в този леко абсурден контекст за случая.