Дъжд

август 1, 2007

Странно нещо е. Рови в спомените по особено директен начин. И винаги е тъжен. Когато го гледаш сам, по-точно.

Днес се сетих се за измамните дъги. Всичките са такива. И типично човешко е да ги харесваме. Мерилиън ми напомниха за идеалното огледало, реещо се в Космоса. Ако опростим тази метафора, това огледало, макар и абстракция, съществува. Защото гледката нагоре е всъщност гледка навътре, нали? Чудесен начин да видиш нещо в себе си, наистина. И за това специално сезоните не са от значение. Тези, астрономическите, имам предвид.

Важните са тези в душата. А сега е есен.

imarebel.jpg

Това беше преди около 16 години. А сега е есен.

Canon Power, Dude

юли 19, 2007

Не може човек, който снима сериозно от години да разправя (и да го взима насериозно), че марката е само една – Канон. Не може, това е безумно и изключително мегаограничено, лично мнение. Особено когато същият човек ми вади 300д с 18-55 за да ми направи брутално впечатление. Може би очакваше да си глътна езика и да изпадна в нервна криза, когато ме информира, че у тях има и 28-300, лоооол.

Нищо против Канон, макар че не съм им най-големият фен, безумно ще е да отрека нивото им в сериозния клас апарати (за несменяемата оптика не съм в час), ама поне уважение трябва да се има, най-малкото…

Това Канон напоследък се е превърнало в синдром за много хора, струва ми се. Което е тъжно. И то не защото е точно „Канон“. Ама нейсе, важното е червената лента на обектива, нали така?

Катя Георгиева

юли 11, 2007

Абсолютно винаги ми е била смешна прокомунистическата пропаганда, която се е провеждала у нас (защото друга просто не познавам, предполагам, че положението не е било особено различно). Онзи ден бях буквално разбит от една книжка със стихове, която metratonic ми показа в рейса. Това беше грешка само по себе си, защото сигурно съм причинил сериозна фрустрация у пътуващите там със смеха си, но някои неща от нея са просто великолепни и вниманието към тях определено си заслужава.

Няколко цитата от подбрани стихотворения:

Към съвременника

(…)

„Горят очите ми в надежда светла,

изгаря ме възторга в блясъка си сам –

да бъда аз, да греят петилетки,

на комунизма всичко да отдам!“

Тук работата е дебела… а като вземем предвид и простия факт, че предполагам, че е писано от женска гледна точка (все пак авторът е жена), последното изречение започва да придобива едни такива измерения, които съпоставени с мащабите на тоталитарното движение у нас предвиждат тежки години за нея. Но, както се разбира от друго едно стихотворение, българката е е неуморна труженичка, която работи дори и в неделя, така че може пък и да се е получило, знам ли. „Дори в нощите, от умора пълни – пак радост блика в моето сърце.“ За всенародно (мъжко, предимно) щастие.

Я да видим какво се случва в

Братство

(…)

„Три дни руската реч тука слушали,

три дни руският смях тук царил

и когато той кажел „братушка“ –

се разнежвал и дядо дори.“

Три дни, викаш… че даже и дядото не издържал на този чар убийствен? Не им е било зле на руснаците по нашите земи, явно… Както разбираме по-натам, явно е било масово явление:

„(…)

Всеки дом във страната ни с нежност

пази спомен за някой руснак (…)“

(Изчервява се и тактично подминава анализа).

Това, разбира се, е моят начин да погледна по-весело на нещата. Истината е, че винаги в този тоталитарен период, макар да нямам съзнателен живот в него, съм усещал някакво доста тъжно, тягостно усещане. Често съм чувал (особено по влакове, когато се опитвам да спя) как бабите съвсем уверено твърдят, че тогава животът им е било по-добър. Не мога да проумея това, само че в този блог никога няма политизирам, така че не бих навлязъл сериозно в темата. Простичкият факт е, че като един нормален и адекватен съвременен човек, не мога да разбера как е възможно един тоталитарен строй с тонове и тонове олигофренски норми да носи на някого удовлетворение от живота. Не и нещо толкова извратено, самото то е било една гротеска, в крайна сметка.

Има една хубава мисъл на (народния враг) Бенджамин Франклин:

Those who would sacrifice freedom for security deserve neither

И май само преди 50 години хората тук не са имали нито едното… Тъжно.

А за книжката – макар отначало да я приех като абсолютен и стопроцентов майтап, трябва да призная, че има няколко стихотворения от нея, които всъщност не са лоши, че дори могат да трогнат някого, ако ги чете сам, предполагам. И с които наистина не е хубаво да се гаври човек.

Равносметка

юли 9, 2007

Снощи съвсем спонтанно осъзнах нещо, което за последните няколко месеца винаги е било с мен, но така и не съм го съзнавал напълно.

Не съм вярвал, че някога ще го напиша, но

благодаря ти, СУ.

Особено за синьото.

Днес metratonic ми напомни за ей тази великолепна селекция от най-… впечатляващите обложки на всички времена. За съжаление, дори и моят цинизъм и хейтърско настроение си имат граници, които, предполагам, ще бъдат чинно надминати при опит за кратък коментар дори на първите няколко в класацията.

И все пак не мога да не пропусна този многопластово разчупен сюжет:

Поднесен ни е с цялата директност и простичка изказност на фронталната композиция, но геният, стоящ зад снимката, прозира дори в този наглед семпъл похват. В крайна сметка, поне в моето съзнание, въпросите, които изскачат докато очите ми поглъщат всепомитащата поетичност, са съпоставими количествено само с броя капки, които всяка година падат от Ниагарския водопад (ако не го знаете, в един брой на Мики Маус, 1996г, мисля, го пише). Най-важните, разбира се, са дали „The Handsome Beasts“ се асоциират персонално с животните от снимката, защото докато за десния шопар противната визия може да бъде извинена с определена биологическа принадлежност, то за левия мутрата, която изглежда бита с права лопата (в комбинация с физика, на която би завидял редови пенсиониран сумист) е трудно да бъде определена като дори „адекватна“, камо ли и красива. Трудно ще заспя и докато не прозра каква ли точно връзка е провокирала това приятелско хващане през кръста. Аз лично се сещам за едни конкретни отношения, при които двойките се движат по този начин, но от учтивост няма да споменавам.

    Хайнооооо, ако мизерните ми познания по немски са ме накарали да си преведа погрешно името на този диск, поднасям искрените си извинения, обаче ако наистина се казва „Скъпа Майко“ веднага следва резонният въпрос дали цветятата, които държиш, са предназначени за погребението й в следствие на масивен инфаркт, когато се сблъска с ултрафешън имиджа ти на неустоима сърцеразбивачка?

    Само да съм чул, че Пласибо налагали гейски имидж, ясно?! Готини ботушки, Ерик.

    Само на мен ли ми се иска да си намеря заострен метален кол? Само че за съжаление на Тино, бих го забил в гърлото му…

    Коментираните обложки са избрани на почти случаен принцип, в класацията има още невероятно много попадения, на които си струва да се насладите.

    Добре е да се виждат подобни творения, поне от време на време. Показва ти, че винаги има накъде още надолу да копаеш.

    „По възможност да държи остротата на макрообектив по цялата дължина на вариото и при най-отворена бленда. Кривенето в широкия край е нежелателно, добре е да клони към несъществуващо. Стабилизацията в обектива (че тая в матрицата е доказано по-неефективна) е плюс – все пак е добра идея да можем да снимаме при привнени 600мм от ръка и в сумрак, не се знае дали няма да ни се наложи. Пък ако е и бял за гъзарията – ще е направо неустоим. Е, нека цената не е прекалено висока, парите си ги не ринем с лопата, а я вижте конкуренцията какъв подобен обектив имат с 200 долара по-евтино! Да не споменаваме, че вносителите са кожодери неземни и ще гледам да си го намеря от САЩ, че по-тънкана.“

    Изприщвам се напоследък от всякакви такива дискусии за острота, стабилност, максимална светлосила прочее весели истории, свързани с оптика или от време на време с тела. Имам чувството, че някакси покрай всичките тези реклами и макретингови стратегии на фирмите, борбата за мегапиксели и качествени оптики, истински важното отива на заден план. Много хора биха ми скочили веднага с няколко аргумента, обикновено най-очевидните, но моето мнение е, че всъщност не 6те повече линии на милиметър, които можеш да изстискаш от оборудването си, ще направят снимката ти по-добра. Качеството на една снимка е безспорно добра заявка за да бъде тя впечатляваща, но не е в никакъв случай единствената, нито пък най-важната.

    Едновременно ми е дразнещо и тъпо, че с когото и да говоря за фотография, 90% от разговорите са само за едната техника. Което с нищо не ми помага – нито на мен, нито на човека отсреща. Освен да си помечтаем. За обективи, от които всъщност едва ли имаме нужда.

    Пожелавам си желание (това дали е оксиморон или само на мен така ми се струва) и красива светлина. Всичко друго си го имам.